
Особено е чуството, когато подготвяш
cобствената си книга. Ставаш твърде критичен, неспособен да понесеш чуждата критика. И те обзема паническа истерия - ами ако не съм толкова добра, колкото си мисля?!
Всъщност, не се съмнявам, по-скоро, егото ми
се е свило от ужас, в случай, че не получа количеството аплодисменти, необходимо ми да знам, че си е заслужавало личните ми терзания.
Защото
(пауза)
всичко е лично.
блажени са
вярващите,
защото тяхно е царството небесно.
нихилистите. майната
им.
"кавър летър"
ценни ми мой бъдещ фен, или настоящ - неразпознал ме още,
с още по-ценно за мен колебание - да ме имаш или не.
аз няма да отворя за теб дълбините на мъдростта.
да променя света ти - също няма.
няма и да се почустваш важен от това, че разлистваш най-личното ми.
няма и гаранция в лоялността ми - аз съм една а тиража е в огромен излишък на контакт-листа в телефона ми.
а възможно е също, да се променя, щом видя себе си с корица и баркод на гърба.
може и да се разпознаеш, без да сме се пресичали.
може и да сме се срещали.
може и да сме се разминали даже.
а може и да стоим на една повърхнина.
тогава изглежда е имало смисъл, не само за алчното ми его.
"синсърели йорс"
милкана